КАБ София´
НОВИНИ | NEWS
КАК ДА СТАНА ЧЛЕН
ЗА НАС | ABOUT US
РЕГИСТЪР | REGISTER
КАЛКУЛАТОР | CALCULATOR
ДОГОВОРИ | CONTRACTS
ГЛАВНИ АРХИТЕКТИ
КОНТАКТИ | CONTACTS
ВРЪЗКИ | LINKS
 




feed-image RSS FEED
Банер
КАБ София
Регистр. номер в КАБ:
Парола:
Забравена парола? Инструкция

арх. Михаил Петков: Градски ескизи III

Петък, 30 Септември 2011 18:13

I. Да не виждаш очевидното – това е мъка за невиждащия, след като прогледне и спокойствие преди.

Какво щастие биха изпитали гражданите, на който и да е град по света, ако в структурата му се открие нещо необикновено, не делнично, не ординерно, нещо световно, рядко, уникално, като това, което притежава София. Може ли някой да каже – къде другаде по света има открита история на такава възраст, с която да не се гордеят и съхраняват.

Какъв куриоз – София иска да стане европейска културна столица след няколко години, а в центъра й се копае, унищожавайки пространствени възможности и принизявайки достойнствата на града. Без право. Натрупаната култура е и благодарение на живелите преди нас. Това богатство е на всички и леката ръка, с която се трансформира пространственото му въздействие е ръката на човека с комплекси. Кой му дава това право – да решава бъдещето на градската среда, тази в която ще живеят поколенията след нас. Цял живот сме живели затворени и очевидно повече ни се нравят подземните, затворените, тъмните, непроветливите пространства. Не харесваме широките, светлите. И вместо София да крещи и да показва това, което малко градове в света имат, ние се мъчим да го скрием, да унизим стойността му. Спомняте ли си становището на НИПК преди години и това на главния архитект, че сегашният център не представлява обект с достойни археологически качества. Затова днес ние го слагаме в бункери. И този път – на мисълта и духа. Някой натиска проектантите да не правят това, което е очевидно, нужно и правилно. Историята обаче, непрощава никому.

За миналото трябва да се мисли като за бъдещето – с петдесет години напред. Съвсем скоро централната зона на града, ще се обезлюди и ще заприлича на Лондонското сити вечер, ако не се открие археологията, ако тя не заживее новия си живот, ако не се създадат условия и интереси за гражданите му, като се натрупа на едно место и афишира – и археология, и религия, и култура, и развлечение. Възможно е градът да загние в ядрото си, защото действията на общинските власти неминуемо го тласкат нататък.

Да не виждаш очевидното – това е мъка за невиждащия, след като прогледне и спокойствие преди. Обидно, особенно обидно е за обществото, защото главния губещ е то. Градът с неговия метаболизъм ще продължи да живее в болното си състояние, много по-дълго след естественото изчезване на днешните поколения. Вярно е, че той следва естествените жизнени функции и необходимости на хората, които го ползват днес и изисква действия и решения, които да го правят удобен и полезен за тях. Но ние ...... ние сме майстори на късите изпълнения, тези на парче, защото нямаме пари, нямаме широтата на погледа, защото сме скроени в тесен, затворен калъп, защото всичко смислено, което правим е направено и мислено - ден за ден, защото е по-лесно да прехвърлиш проблемите си на следващите поколения, адски ангажирани днес със своето дребнотемие, не мислейки за бъдещето.

Не мислим за него, както не мислим и за настоящето. Каквото стане, каквото се получи. Като слепци, без ум, без програма, без идея, затворени на тъмно. Повече от столетие, повече от хилядолетие, сред една ужасяваща посредственост. Без внимание дори към средата, в която живеем, поколение след поколение.

II. Patiens, qnia aeternus  / Търпелив, защото е вечен

Преди дни една колежка поучаваше аудиторията, сякаш столът, на който беше седнала й даваше право, ум и знания. Без да знае, че това, за което говореше - отдавна е разказано и начертано. Дори алегорията между изграденото преди 2000 години и това, направено в средата на 20-и век. То може обаче да се види и почувства само, ако не се изгради в поредното подземие. Днешното състояние на града и археологията му би могло да бъде и в по-добър вид, ако през периода на 50-те години не е унищожено наследеното така, както бившето НИПК и ДАГ ни съветваха да постъпим с остатъка, да „изметем” археологията. Повтаря се неграмотността и безвъзвратното унищожение. Образно казано, днес децата и внуците на първите унищожители довършват пъкленото дело на родителите си. Ами те са пришълци, те не милеят за своя град. Като родителите си – и те смятат селата, от които са дошли за свои родни места. Тук са само, за да пребивават. Онова решение на двете институции беше абсурдно. То бе по-грозно от хилядите декари открадната или „заменена” земя, навсякъде из България. Няма ли някой да каже, че е по-престижно да живееш сред археология и древна култура, че собствеността става значително по-скъпа, че градовете - столици като нея са единици по света. Седем. Могат ли днешните хора да отнемат правата на следващите поколения. Нали пластовете история са притежание на световната култура. Такива – като тези, които са в основите на ЦУМ, Балкан, Кореком, паркинга пред Булбанк и скритото в основите й, под сградата на човечетата от Разлог, загубени за винаги. Невежество, неграмотност, незачитане на историята на града и човечеството. От действията на общинските власти се вижда, че периодът на упадък продължава. Дори министър – финансист започва да се занимава с чужда на високото му образование материя. Може би за него е хоби или халтура.

Откровенно учудване предизвика в мен факта, че инженер – конструктор води проектaнтския колектив, от името на „Метрополитен”. Не познавам професионалните качества на колегата, но на негово място бих се замислил преди да застана на това място. Професионалната зрелост и отговорност на специалността, придобита от него, не включва познания във всички области, извън тясното образование. На всичко отгоре той е представител на общинска фирма, а както се знае общината може да възлага, но не и да проектира. Откъде колегата е добил самочувствие и говори от името на проектантите архитекти – не знам. Смях и плач са естествените ми човешки реакции на действията, довели естествено до парадоксални миньорски работи в сърцето на града.

Кой има полза от това? От това обръщане на нещата от живота, стройно строени столетия. Нали като си помисли човек те са за хората, дори за тези които ги реализират. Нали нещата следва да са продукт на човешкия ум, а не на седалищните му части. Не осъзнават ли хората, че с действията си вредят на всички дори на себе си и на поколенията след тях. Не виждат ли гражданите, че с техните пари се вършат некомпетентни действия в града. Защо обществото е толкова затънало в собственото си блато, позволявайки на посредствени хора да го управляват.

Тревогата не е само моя. Има една поговорка, която олицетворява необмислените общински действия „Леко я повдига, гьотура я пуска”.

Нека след като прочетат и тези мисли гражданите, от които зависи живота в града се замислят. И те живеят в него.

Колкото до града, до неговото настояще и бъдеще, той е извън идеологиите, извън дребния мащаб, извън хората, които го населяват днес.

„Центърът” на центъра на София просто трябва да се преосмисли и премести. Накъде. Вероятно на юг, на запад и на изток. На юг - около и след НДК, на запад – около Възраждане и Опълченска, на югоизток – около 4-ти километър и Младост, на изток – около „Театъра на канала”, на север – около гарата. Тези зони трябва да наедреят, а главният градски център трябва да се отвори – за държавната власт, археология, музеи, съдебна власт, пешеходно движение, минерална вода и всичко около нея, култура, религия и др. Тази децентрализация трябва да започне с метрото, с архитектурно градоустройствени проекти, с клинове зеленина, с важни транспортно комуникационни връзки, с паркирането извън ядрото.

Централната част на ядрото изцяло трябва да остане пешеходна. Да се намери характерната за София пешеходна настилка. Да се реновират сецесионовите сгради, да се създадт паметници и пространства около тях, да се изгради Националния исторически музей и музеят на българската писменост и култура. Да се разруши „двореца” и на негово място да се изгради президенството чието место ще осмисли главния градски площад.

III. Pauca sed bona /малко нещо, но добри неща/

Винаги съм смятал достойнството на човека за изключително качество. То трябва да се пази и отглежда като дете. Достойнството е онзи невероятен аромат, който облагородява и украсява човешкия дух. Това се отнася в пълна сила и за града. Очевидно е, че умът на човека, даден му от Създателя, е неговото най-впечатляващо творение. Хилядолетия човекът се е мъчил, трудил и усъвършенствал това чудо, а най-висшето му постижение - безпорно е творчеството. Зародило се е още в първобитно време, усложнявайки и обогатявайки обекти и творения, търсейки все по-добра и хармонична среда. Процесът продължава и днес. И днес, както и през различните периоди - с променлив успех и с различно избрани цели. Безспорно архитектурата носи ореола на творческите стремежи на човека, защото създаването на град и градска среда, „ушити” като удобна дреха за всеки от жителите му, е нещо непостижимо. Всички други изкуства само подслаждат живота ни. Богатият живее в златна, а бедният в обикновена среда в града, който е общ дом и за единия, и за другия. Процесът на създаване на тази архитектурна среда е бавен и изпълнен със знанията и майсторлъка на всички. Така всеки архитект или всеки от по-ниските културни нива човек, дори политик, е изградил себе си в създадената от архитекта културна среда. Но дали не сме надценили своите знания и своето умение. Дали не сме подценили своите обществени отговорности. Като общност, като гилдия. Дали обществото не е разбрало това. Мисля, че отговорът на въпросите е положителен. Виждам го, чувствам го от духа и поведението на младите колеги. Някои се опитват да нарушат стерилността на тоталното занемаряване, но без успех. Вместо това, шепа хора със съмнителни качества и потенциал окупираха за много дълъг период време вземането на важни за обществото професионални решения. За това, градовете и ние в тях ще продължим да живеем в среда, подобна на кацата с ферментиращо вино и с пърхащи винарки, спомагащи ферментацията му и грижещи се основно за своя еднодневен живот. Градът ще продължи да изпитва върху себе си некомпетентни решения. Общината не може да проектира по закон, а и да можеше – нямаше да може. Поради това, че процесът на обучение и усъвършенстване при твореца никога не свършва или прекъсва, докато при чиновника – това се е случило отдавна, толкова отдавна, че и той не би могъл да си спомни кога. Още повече, че за да поддържаш творческата си форма се изисква нещо, което той никога не би могъл да схване дори – това да си свободен.

IV. Необходими метаморфози

Архитектурата е уникална професия. Тя не търпи мимикрия, не понася двуличие, алергична е на заиграването. Защото .....  милиони я виждат, чувстват и живеят с нея. Всеки по своемо. Всеки преценява поведението ти - на творец или търговец. Всеки се изживява с нея, особено ако е оригинална. Днес младите познават света и затова е малоумно да се копират световни образци. Това е предателство към нация с хилядолетна история. Това е особено обидно за нейното грамотно население. Но дали някой се интересува в каква среда живее.

Тази е причината да споделя важни за града и обществото предложения.

Споделям идеята да се премахне длъжността главен архитект от административните общински структури на градовете, имащи общи устройствени планове. Задълженията й да се поемат от САБ като обществена организация, която наистина би могла да защитава обществените интереси с колективните си решения. Промяната ще засили и активира поведението на обществото, което ще се ангажира и участва в планирането на своето населено място. В прозрачната среда на творчество и административно управление.

Историята съществува и за да учи управляващите да управляват ........

„Необходимо беше неколцина да сгрешат, за да могат мнозина да вървят по верният път. В съчиненията върху изкуството (архитектурата б.а.) учеността трябва да има най-малкия дял, защото когато не изяснява нищо съществено, тя не заслужава внимание и се превръща в онова, което е кашлицата за лошите оратори и артисти, а именно – в признак на слабост” (Винкелман, История на изкуството). Смяната ще засили позицията на САБ като обществена организация, която като такава би трябвало да е прекият изразител на обществените интереси, а властта ще се освободи от задължения и отговорности. В периодите на осмислено човешко съществуване тя, властта винаги се е възползвала от силата на внушението на архитектурата. Въздействието на власт – архитектура, в полза на обществото е най-силно при богатите и задоволени общества. Те усещат силата на градоустройственото планиране и архитектурата и подкрепят властта, като така я стимулират да продължава.  При бедните – резултатът е обратен, защото дори архитектурата не би могла да помогне на властта, тъй като животът е с предимство. Гладният иска първо хляб, а след това зрелища. Само осигуреното и задоволено човешко общество ще търси ползите, които му дава добре обмислената и планирана архитектурна среда.

Затова решенията трябва да се вземат от всички, а не от измислени експерти. Освен диня в ръце,  творецът може да носи още само творчеството си. Комбинацията с всичко съпътстващо е невъзможна. Днес в тази каца с шира пърхат на воля хиляди еднодневки, услужливи винарки, малоценни със знанията и с творческата си мощ. Малоценността развива винаги в своя услуга корупцията и недостойните икономически игри. В нашата професия те са очевидни, но ние сме отговорни за всичко, което се случва на и с обществото в планираната от нас среда.

Смятам, че предложението – обществото да обедини усилилята си и да придобие права да решава проблемите на средата, в която живее, е добро. Колективният интелект е изпитано средство.  За целта е нужна още само една стъпка – обединението на гилдията в обща съсловна организация.

V. Професията и ние

Издигам глас за обединение на архитектите и инженерите в България в една професионална организация. С това ще се избегнат всички аномалии, загуба на обществен престиж, ще се използва пълноценно капацитета на организацията и членовете й, ще се избегнат рестрикции и тъпи решения, ще се защити обществения интерес в рамките на разума и компромиса. Ще оптимизираме професионалните си цели заедно – и млади, и стари. Вместо да тичаме след събитията и безмислено да ги анализираме – ще ги създаваме и планираме. Ще се върнем към същината на професията.

Но преди да пристъпим към решаването на задачата ми се иска да задам няколко въпроса:

  • Има ли ресурс професионалната общност или всеобхващащата, тоталната посредственост е обхванала и нея. Какво е САБ, какво е КАБ. Може ли всеки да си отговори
  • Продължават ли архитектите да са резонатори на обществото, имат ли потенциала
  • Дали САБ и КАБ не навлязоха в плитки, застояли води, в сбъркано корито, което неминуемо води до блатото
  • Ще продължи ли практиката да се използват поставени лица, марионетки и „културни проститутки”. Нали свободата означава да служим едни на други, а не да работим за гореспоменатите, още повече, че това никога не води до хармонично обществено развитие
  • Ще се потвърди ли отново мъката на Гоце Делчев, че „Когато човек тръгне да прави едно дело, другите се мъчат да го сломят”

  • Ще съумеем ли да внесем и хармония в отношенията между нас, упражняващите свободна професия и администрацията, опитваща се изцяло да ни подчини
  • Ще продължим ли да бъдем, без основание, подчинени на държавата и нейните органи
  • Ще добием ли свобода за професионалния си изказ и изисквания. Ако сме свободни хора и не сме заспали, необходимо е да кажем какво мислим
  • Ще съумеем ли да сме единни, разумни, добронамерени и компромисни.Ще работим ли с грижа и за млади, и за по-възрастни
  • Ще заинтересуваме ли отново обществото или ще подкараме старата песен на нов глас, за да се отвърне то окончателно и безвъзвратно от нас. Ще спечелим ли отново доверието му
  • Ще се ангажираме ли така, че да се превърнем в законодатели на средата и управлението й или отново ще чакаме адвокати да пишат законите на нейното устройство
  • Ще успеем ли да намерим истинските експерти и вещи лица или ще се облегнем на днешните, разядени от общата корупция
  • Ще защитим ли интересите си на свободна професия, ще се опазим ли от гастролиращи „артисти”, препечелващи за наша сметка
  • Ще поставим ли летвата на членството по-високо, внимателно и отчетливо контролирано
  • Ще имаме ли професионална критика и оценка на колегията
  • Ще се спрем ли, за да се огледаме,  да преценим достойнствата си, професионалното си състояние. Необходимо е да се погледнем отстрани, да премахнем мръсното, и да поемеме отново
  • Ще продължим ли да се правим, че не виждаме, че не разбираме странните метаморфози на обществото, отношенията, парите, морала
  • Ще подпише ли всеки член на САБ, КАБ и КИИП акт на съгласие за организиране на самостоятелна независима професионална организация на свободни проектанти – при ясни права и степени на участие, с контролирани правила на контрол
  • Ще съумеем ли да създадем подходящата, отговаряща на високите ни претенции структура, без лозунги и с променящо се оперативно ръководство

  • Ще създадем ли организация, от която държавата да има нужда и да си плаща за експертните решения. Съзнаваме ли огромния потенциал и възможности, които професията може да осигури на обществото и държавата
  • Ще успеем ли да защитим авторските си права, с техните различия от правата на другите творци
  • Ще можем ли да си намерим шапка, защото когато шапката не е по мярка на главата е тъжно, смешно, парадоксално. Шапката и главата трябва да са в хармония
  • Ще създадем ли истински архитектурни награди и нормални ограничения за самовлюбени и фалшиви артисти, с добронамереността на улегнали интелигентни хора
  • Ще изключим ли, всеки който наруши правилата в занаята и гилдията
  • Ще помогнем ли искрено на урбанизираната среда без комерсиалност, оставяйки на поколенията след нас своята вярна преценка и разум, основани на знанията ни

Мисля, че щом живееш – важно е да направиш нещо, което да те надживее, а това е част от професията ни. Моля, всички да не заспиват точно в този момент, защото може да пропуснат нещо, за което са мечтали цял живот. Почнете да пишете и говорите за предложенията ми или против тях, тъй като САБ и КАБ са нашето лице, с което се гордеем или от което се срамуваме

Накрая ще кажа, че споделям предложеното преди време – новата организация да се структурира в три степени или нива.

I.     Първо ниво – ограничена проектантска способност

II.    Втора ниво – пълна

III.   Членове на майсторско ниво

Очевидно е, че опитът с КАБ раздели гилдията, а разделени ние сме по-слаби и безгласни. Кой има полза от това. Очевидна полза нямат нито обществото, нито държавата, нито средата, в която живеем.

Според Ръскин „Архитектурата означава ценности на обществото и духовното състояние на нацията”. Тя е езикът на политическите, икономическите и културни послания на всяко общество.

 

Михаил Петков

Градски ескизи I
Градски ескизи II
Градски ескизи III
Градски ескизи IV
Градски ескизи V
Градски ескизи VI
Градски ескизи VII
Градски ескизи VIII
Градски ескизи IX
Градски ескизи X
Градски ескизи XI
Градски ескизи XII
Градски ескизи XIII
Градски ескизи XIV
 
Copyright © 2017 КАБ РК София-град
created by Optimall Solutions