|
И тази сутрин влязох рано-рано в парка. Есен е вече. И листа, листа - всякакви, нападали по земята, шарени и красиви, а лъчите на изнемощяващото слънце, превръщат капчиците роса в блещукащи искрици. Минаваш край тях, а те блясват и изчезват, подобно на живота ти, защото и ти като времето се движиш нанякъде, не спираш, но и трудно достигаш естествения блясък на миниатюрната, временно съществуваща капка, нищо, че той преминава, подчинен единствено на този миг блясък! А капката, по-бързо и от теб изчезва от света на слънцето и обожествените му лъчи.
Красива е есента, най-красивата от сезоните, а огрените дни – най-приятните за човека под слънцето. В този замислен момент, в главата ми нахлуха спомени от звуците на песента и гласа на Ив Монтан. Сякаш беше до мен, вървеше с мен и пееше за есенните листа на незнайна парижка есен! Удивителна е човешката памет, за образи, за звуци, озадачаваща!
…………………………………………..
Дали мога да сравня промяната, инкарнацията на Природата, като най-естествената и неотменима, с преображението на човека - и то безусловно, и то бавно, но не чак толкова, а двете заедно - с тази непрекъснатата, постоянната, вечна и неустойчива промяна, случваща се в града и с него? Крача и се подканям - хайде, направи го, ако можеш, ако имаш сили и въображение, и възможности, които малко други притежават, да сравняваш и анализираш чрез фантасмагорични метафори! Все едно, не се отнасяше за мен. Разбира се, ако не успеех щях да си призная, че и аз съм се реинкарнирал.
Градът не би допуснал да се прекъсва развитието му, а ако човек се грижи добре за него така, както това прави за себе си, заедно не биха позволили да избуят бурени и плевели сред градоустройствената му тъкан, вируси и бацили в тялото му. Знам и това, че ако не се променя непрестанно - градът умира!
Разбира се, това не е всичко! Има и една невидима за нас хората, още по-бавна метаморфоза – тази на вечния цикъл на прераждане в живота на народите! Тази, чиито символ е скарабея! Вървя и си мисля, че никой човек не е успял да я види така, както виждам сега изтляващата си есен и поредната от живота ми ежегодна трансформация на Природата. От историята на човечеството се знае, че доминацията на величието и разцвета на културата на народите изгрява, избухва понякога дори, достига апогея и след блясъка си - бавно залязва във времето, подобно на слънцето, следвайки пътя му към хоризонта! Тогава времето й на забрава започва да тече по пътя на космически безкрайното и неясното. Никой не знае, кога отново културата на един народ ще се прероди и ще изгрее отново. Никой живял не е виждал двете й слънца – предишното, носещо славата и следващото, прероденото. Никой не би могъл и да знае - ще изгрее ли или ще се появи друго, ново? Дали ще се случи изобщо?
Замислих се върху последната метафора и си отговорих, че някои народи като нашия, след трансмутацията им, сякаш се загубват, загубват и сили за живот, и не очакват отново да изгрее тяхното слънце, за да преминат и през останалите годишни времена на своята културна идентичност, и пак да разпръскват светлината си! Вероятно, вследствие на зле подбрана посока за поредната инкарнация, тъй като и това е възможно при предългия им живот. Не знаят защо не могат и сили нямат за промяна, обладани от примиреност, от липсата на воля и цел. Като че ли, силата им е запрашила нанякъде и се е загубила из света на човешкото безвремие. На повърхността изплува боклукът, който и да иска не може да свети, но издава непрестанно своята неприятно натрапчива миризма на приспособимост, на ограниченост и на безкрайна безцеремонност, на арогантност и уродливост. Как ли се съхранява боклукът, толкова дълго? Как ли оживява?.....
Всеки ще се запита, къде е народа, къде са умните му хора ? Къде е съзидателната им енергия, тая на разума, която се налага над почти всичко във Вселената или и тя се е отклонила, подобно на тях от верния път, от гравитацията, и е престанала да й се подчинява? Къде е духът му? Къде е изчезнало самочувствието на достойнството му?..... Търся надеждата и вярвам, че все някога ще се появи, след като се освободи, след като се откачи от вечно пулсиращата Вселена, от разширяванията и свиванията, но по обясними причини, няма да имам удоволствието да видя появата й. Кой знае?!.... Затова ще кажа, като Питър Томкинс, който повтаря Питагор - „Постигнал съм пълен мир със себе си относно перспективата на смъртта. Подобно на времето, тя също е вид илюзия. Да, вярно, загубваш си тялото, но какво от това?! И преди си имал достатъчно други тела, а безспорно ще имаш още и в бъдеще. Може би без тяло сме и по-добре!“
Михаил Петков /
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
/ 31.10 - 02. 11. 2015 г.
|
