|
ГРАДЪТ или силата на метаболизма
Градът има огромна сила и колкото е по-голям, толкова тя е по-мощна. Градът засмуква, той изсмуква всичко. Той е всеяден, а количеството храна е в зависимост от величината му – храна от хора и животни, от плът и дух, от огромна маса нежива природа и енергия..
Създаването на огромните градски образования е следствие на силата, на мощта им, на преяждането, на процесите, които нямат граници в екстензитета си.
Мелачката на агломерацията е с още по-големи мащаби и сила. Вероятно линейните и конурбационните урбанистични образувания, поне за сега, достигат максимума. Наистина поне за сега, защото познанията ни са ограничени и не е възможно да гадаем.
Ние просто сме храна, част от менюто на съществуващия градски организъм. Процесите на смърт при малките селищни образувания се съпътстват от сливането на големи и по-големи структури. До кога. Не мога да си предствя Земята – тотално заселена и покрита от преливащи се огромни гладни градски мегаструктури, които са започнали да се самоизяждат, както хората днес. Разсъжданията ме карат да се тревожа, не толкова за екстензията им, колкото за храната, нужна за реалното им съществуване.
Необходимо е да се намерят и определят основните им характеристики и форми на развитие, за да се определи начина им на управление в бъдеще.......
ОГРОМНОТО му тяло трудно се предвижваше в малкото пространство.
Всичко го болеше... Системите му не работеха и с мъка изпълняваха задълженията си знаейки, че тялото, носещо търбуха, трябва да живее, трябва да се движи. Знаеха,че То е почти безсмъртно. Нужна му бе само храна. Всякаква. Търбухът не подбираше, количеството бе по-важно от качеството й.
Изпитваше болка, не наслаждение от удоволствието да си безсмъртен, от което се опиваше в младите си години. То отдавна го бе напуснало и днес единствената му грижа оставаше грижата, ежедневно и непрестанно да пълни ненаситното си туловище.
Духът му бе отстъпил от позициите, които бе постигнал в дръзновените си младежки години. Днес, материята го бе обладала напълно, болестите го парализираха. Обмяната на веществата склерозираха в своите консервативни процеси. Всичко в него и около него го стягаше, не му стигаше въздух и пространство. Не можеше волно да отпусне платната на огромното си туловище, а вятърът да ги напълни с аромата на близката планина или с бензиновите пари на потоците коли.
Той беше болен, отчайващо болен. Но,... беше безсмъртен и болестите щяха да съпътстват по-нататъшното му безсмъртие. Нямаше избор!
Трябваше да подобри метаболизма си, за да се чувства по-добре и заради рояците от малки мушици и безкрайните върволици буболечки, които живееха в него и чрез него. Сега и те не се чувстваха уютно. Краткото им време на живот преминаваше най-вече в борба за преодоляване недостатъците на системите му. Той изпитваше желание да им помогне. Очакваше и те да намерят сили и начини да участват в това. Разбираше, че хармонията по-между им, щеше да е еднакво полезна. Състоянието не търпеше отлагане, но и двете страни бяха деликатни. Пък и едно ли беше – болестите на тялото и немърливостта на колониите мушици и дребни буболечки, бяха изоставили безсмъртното тяло, а трудностите се отразяваха и на него, и на тях.
Процесите се отлагаха и задълбочаваха...
Основен проблем бе метаболизмът на тялото му и пълнотата. Самото му съществуване и самата мисъл за това се осъществяваха, в уж неживата материя - да се самоиздържа и променя, да се самоунищожава, бе направо невероятна. И ако приемем, че е възможна, то метаболизмът бе основната характерна черта на всяка среда като неговата. Очевидно, поради нея, тя беше толкова жизнена, неизчерпаема и многолика.
Постоянно съществуващият метаболизъм, другият, невидимият бе родовият белег на всяко урбанистично образование. И като се прибавят, и присъщите му сили на влияние и взаимозависимост между отделните елементи в частност, и в целостта си, неминуемо ще се почувства и разбере живата материя, която го организира, за да съществува. Храни се, за да осъществява влиянието си. Храни се с всичко, постоянно и вероятно завинаги.. Метафизичният му облик добавя още сила в силата му, в мускулите на многоликия му образ, без начало и без край и подобно на космоса стават вечни....
Огромният град може да поеме още и още сила. Той променя действия и противодействия, сила и слабост, цвят и безцветност, звук и тишина, здраве и болести, но винаги в своя полза, в полза на постоянната обмяна на ‘веществата’, подчинени на всички видими и невидими физически и химически процеси, основно и единствено насочени към запазване, самоизграждане и обновяване на организма му............
Не е чудно тогава, че управлението на всяка подобна структура е толкова трудна и непосилна задача, особено за случайни. Не е чудно, че всички отклонения от нормалния ход при обмяната на веществата, в организма на сруктурата, стават причина за обменни заболявания. Прекъсване на връзки, отлагане на належащи проблеми, радикално усложнява нормалния живот и променя диагнозата на състоянието на структурата. Тук се намесват неконтролируемите процеси за самосъхранение, и на глад... Организмът изпитва необходимост да живее..
Да се е чуло някой супер град да е загинал или най-малко да умира, бавно и постепенно.. Няма такъв.. Точко обратното.. Големите градове стават още по-големи, гигантски, необхватни урбанистични величини, структури, които искат само едно – да живеят. Затова им е нужна храна, площ и вероятно ум за управление. Аматьорството е вредно и опасно, защото тормози, забавя развитието на структурата в посоката на естествената й промяна. Вероятността да се сгреши е огромна, но и предизвиква процеси за обмисляне и изпълнение на проблемите, касаещи всички, реагира се управленски, икономически и политически.
Човешкият организъм не прилича на своето урбанистично творение!
Настъпва момент, при който Обществото на разума изпуска влиянието си върху управлението на градските образувания. Дори, нещо повече – урбанистичните структури сами си избират формите и пътищата на управление, дори тези, които да ги управляват, съобразно нуждите си.
Възможни ли са химичните и биохимичните реакции да се развиват, подобно на тези в природата, и в урбанизираните човешки зони. Писах за метаболизма и смятам, че е възможно съществуването и на самоплецираща се еволюция, която се самовъзпроизвежда като едноклетъчните – да възпроизвежда урбанистични клетки. Защо да не съществува и при неорганичната материя, обслужваща органичната. Взаимовръзките и взаимозависимостите са налице. Неясни са за нас силите, коити ги определят, енергията и богатствата им.
Животът и развитието на високоурбанистичните структури са изключителен пример.
Както бях споменал преди, бъдещето на вида човешки поселения все повече клони и се реализира във формата на супер градове, агломерации и линеарни структури от мегаполиси, и връщане назад не може да има, още повече, че целият технически прогрес, реализиран от човека през последните столетия го подкрепя изцяло, непоколебимо и категорично.
Не разбирате това, което четете. Не се притеснявайте – и аз не го разбирам. Написах го под влияние на средата, в която живея, за тези, които знаят всичко......
М. Петков / 09.01.2013 / 0887974392
|
