|
Винаги се учудвам, колко много идиоти има край нас.
Вървях към центъра, по”Витоша” и нейде, близо до ‘Солунска”, фронтално срещу сградата, в която преди живееше известният Паскалев, чух гръмовен мъжки глас, който ехтеше с все сила –
- Яжте, пийте и се веселете! Туй ще ви остане!
Обръщаше се явно, макар и отдалеч, към седящите на открито в кафето, на ъгъла с “Узунджовска”, защото гледаше към тях, непознатите..
Завиждаше ли им или ги порицаваше, така и не разбрах.
Отминах, но......
Защо трябваше да вика, сякаш се намираше в гората или на къра.......
...................................................
По вечно натоварената улица,
минаваща край църквата “Св. Седмочисленици,”млад мъж с фрапантно облекло и държане, заедно с черните си очила, с оригиналната си фризура и подстрижка, със слушалки – крачеше по трамвайната линия и превисоко пееше!
Прекъсваше и пак подемаше!
Очарован, вероятно, от вниманието на тълпите хора около него.
И той нали?
В зелено по косата, със турско синьо на ризата и тук-там червено за акцент...
Пеещ, без да се смущава от множеството “ненормални” около него, отворили уста, зяпнали в почуда!
...................................................
Вчера бързах, защото ситнеше, валеше кротко, дребно, мокрещо,
а както винаги не носех чадър.
Отивайки към центъра обикновено вървя по моя тротоар - на чифт номерата на “Витошка” и винаги в дясната му половина, а на нея – най-вдясно, за да бъда внимателен и коректен към законите на дясното движение.
Вървях с наведена, сгушена във високата яка на пуловера и палтото си глава и не виждах надалеч, като буболечките...
Със захлупената ми шапка-идиотка, опазена от края на седемдесетте години!
Изведнъж във взора ми насреща, на два-три метра, идеше едно човече с дълго, като че ли не за неговия ръст, несъразмерно черно палто на масури, черно и с черни очила против яркостта на слънцето, когато грее....
Човечето вървеше насреща ми и явно нямаше намерение да спазва законите на движение, пешеходните дори, установени и в полуцивилизованите страни като нашата, от столетие и нещо.
Престоеше ми в следващият миг сблъсък!
То отстъпи с малко, но недостатъчно и го подпрях, защото и скоростта ми бе сравнително по-висока.
Човечето не се и обърна, след като го нарекох селянин и си продължи.
Беше без кученцето си! Сигурно беше унесено задълбочено да изследва красотите на пешеходната улица или умишлено се блъсна в мен, за да почувства силата на мъжкото тяло.
Вероятно още утре по някоя телевизия ще разкаже нещо от архитектурната история на града с напевния си и неестествен за мъж глас, без да спомене, че се движи, блъскайки се от мъж на мъж сред прекрасното пространство на пешеходната зона, в която има място за всеки.
Mихаил Петков /
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
/ краят на февруари 2015 г.
|
