|
И след смъртта си ще остана гражданин на Ловеч, макар и виртуален!
В него съм живял по-малко от четиринайсет години, малко след като съм проходил. По принуда. Не съм роден тук, но го обичам като роден град.
Мисля за него като за жив човек.
Обичам го и казвам това без притеснение!
Как се обича един град?
Не знам!
Обичам въздуха му! Помня чара на детството, вкуса му, aромата, природата наоколо, лятото и реката, люляка и анимониите, зимата и пързалките .....
От есента на 61-ва не живея в него, но детските ми спомени непрекъснато изскачат - откъслечни, неподредени…...показват се улици, изникват случки, хора......повечето приятели, близки, връстници.
Старото, тогавашното от града и центъра - отдавна го няма!
Причината не бе в живота и естественият му бяг, а в липсата на уважение към паметта на града от новите му жители и незрели управници, както и от липсата на човешки и професионални познания от авторите на промените - необходими, за да го разбират….. и обичат безрезервно, като мен.
А той неистово се нуждаеше от тях.
Подобно на хората, отишли си от живота внезапно, не оставили белег и непреживели времето, което се отпуска всекиму от природата –
от града изведнъж изчезнаха функционални и пространствени елементи, сгради и ансамбли, създавани столетия преди Освобождението, та чак до средата на отминалия век...Днес никой не ги помни, нито знае за тях..
Изчезнаха времената на прадядо и дядо, сякаш не са съществували!
Камъните от основите им бяха натрошени от машината на времето, подобно на каменотрошачката на живота, която мачка и раздробява съдбите на хората.
Изчезна паметта му!
Градът остана без памет, но..... само за кратко.
Сдоби се с нова, чужда, принадлежаща сякаш на друг град!
Напоследък все по-често се хващам, че мисля за пътя, по който е нужно да поеме и да се опази за следващите поколения – завършен, смислен, позитивен, емблематичен, без намеси като скорошните в центъра, които усвоиха, безпричинно и професионално необосновано – създаденото, не много отдавна и хармонично с града, площадно пространство, заради което бе разрушена част от предишната му среда.
Градът живее винаги с днешните си жители, той е задължен да им служи, но същевременно е и най-умопомрачителният хамелеон, който трудно съхранява живота си, ако не е в крак с тях. Дали те искат да го запазят? Дали само архитектурата е връзката между тях, извън рационалното им мислене - и това, което свързва всички живи и неживи на земята?
С предишният си образ той бе невъобразимо, различно хубав.
Беше единствен – хилядолетен град с уникално местоположение и природна среда, град с навързана и отчетливо видима история, с опазена градоустройствена памет, с уникална кухня и богати традиции, с будни и красиви жители!
Град с оптимални условия за качествен живот!
Подобно на всяко предшестващо поколение и той - неудушевеният, остана безапелационно различен от идващите.
Кой носи отговорност за живота на града?
Михаил Петков /
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
/ 11-17 май 2014 година
|
